Глава 12                Да имаш очи, за да видиш истината

В болницата

Стая 57-ма

През прозореца на вратата, се виждаха фигури на хора, заобикалящи едно болнично легло.

- Няма ли да се събуди вече? – Попита с шептящ глас Наруто.

- Страх ме е, че като се събуди, ще си спомни всичко. – Отговори му кротко Хокагето.

Присъстващите в стаята бяха Наруто, Тсунаде, Шизуне, Сай, Какаши и дори за изненада на всички Саске. Пред вратата стоше останалата част от отбор Хеби и Шикамару.

Всички бяха в шок от това, което бяха видяли по-рано същия ден. Всеки път щом замълчаваха за момент, си спомняха по някоя ужасяваща част от преживяното.

- Кълна се, че когато стана Хокаге, ще променя законите на този клан! – Отсече изведнъж русокосия.

Накара всички в стаята да обърнат погледа си към него, и да си кажат мислено „Вярвам ти!”. Имаше обаче един, който явно не бе на същото мнение.

- Тази мечта още ли е в сила? Кога смяташ да я постигнеш? Когато умре ли? – Сарказма на Саске сякаш нямаше край. Искаше да го обори по сякакъв начин.

- Итачи още ли е жив? Мечтата да си отмъстиш още ли е в сила? – Попита го Наруто като се обърна към него, гледайки го право в очите.

Чернокосия присви очи и стисна съвсем леко челюстта си. Неочакваше такъв отговор и то от бившия си съотборник. Не бе сигурен как да му отговори, но знаеше как да се измъкне от тази ситуация.

Всеки се взираше в очите на другия и точно когато чернокосия щеше да проговори,  Сакура се размърда. Без дори да се усетят,  погледите на всички в стаята се бяха приковали към нея. 

- Сакура, добре ли си? – Попита с нежен глас Тсунаде.

Лежащото момиче едва отвори очите си. Чу перфектно думите на учителката си, но нямаше сили да й отговори, затова просто кимна в знак на съгласие.

Чувстваше се изморена, някак премазана и доста упоена.

Вече се бе събудила напълно. Чуваше гласовете на всички в стаята, въпреки че шептяха. Изведнъж замръзна на място. Очите й спряха да търсят неопределена точка в тавана.

Сякаш с гръм и трясък споменът се завърна.

СПОМЕН

- Спрете! – Чу се познат глас иззад нея.

Стъпки на няколко човека. Бързи и неравномерни. Приближаваха се все повече към нея,  докато рязко не спряха. Тежкото им дишане накара окървавеното момиче да се обърне и да види кой се бе осмелил да се противопостави на клана й.

Чувствата на Сакура внезапно се промениха.

Докато стоеше на земята и кръвта й се стичаше от нея, тя бе видяла изплашените до смърт лица на приятелите си.

Преди, когато някой нейн приятел, бе жертвата в някоя битка, тя винаги бе изплашена... сега сякаш ролите се бяха разменили. Сега ТЕ я гледаха с такъв поглед. Сега ТЯ бе жертвата.

- КАЗАХ ВИ ДА СПРЕТЕ! – Отново проговори Наруто. По гласа му си личеше, че едва сдържа гнева си.

- Не се меси! – Отсече мъжа, който държеше веригите, окововощи   розовокосото момиче. – Тя трябва да умре!

Лицата на новодошлите не се промениха. Неочакваха, че точно тези думи ще излязат от устата на някой нейн близък.

- Аз съм Хокагето на Коноха и ви заповядвам да прекратите това! ВЕДНАГА! – Развика се господарката на селото.

- Съжалява Хокаге-сама, но вашата заповед няма да бъде изпълнена. – Заяви жената стояща до мъжа с веригите. Тя бе прегърнала малката си дъщеря и наблюдаваше сцената, коята се разиграваше пред нея. Въпреки, че слъзите й се спускаха по лицето, очите й я издаваха.

Саске, който стоеше от страни и гледаше какво се случваше пред очите му, се завгледа в майката на Сакура. Ясно си личеше, че й е мъчно за детето, което умираше пред очите й, но... също си личеше, че иска и да се отърве от нея. Презрението, което виждаше в очите й го дразнеше. Не разбираше що за родители са щом искаха да убия собственото си дете. Мразеше такива хора, дори пред себе си го признаваше.

За жалост никой от семейство Харуно не искаше да обесни каква бе причината за това, което вършеха.

Напрежението бе на всякъде около тях. Внезапно, без предупреждение, един от онези токови удари за пореден път премина през тялото на Сакура. Приятелите й стояха като вцепенени. Виждаха как тялото й се гърчи от болка. Викът й сякаш си намираше удобно място, за да се запечата в съзнанието им за дълго време. Ужасяваща гледка.

Наруто не се сдържа и се затича с всички сили към бащата на Сакура. Но... Тсунаде му препречи пътя.

- Махни ми се от пъ... – Не довърши.

- Учиха! – Само с един поглед към него, тя сякаш му казваше какво да прави.

А той … я разбираше перфектно. Сякаш изобщо не бе изчезвал от селото през тези години. Без да губи излишно време в безсмислени разговори, той сложи дясната си ръка на катаната и за секунда вече беше до мъжа, който държеше веригите.

- Ти... – Едва прошепна той. (бащата на Сакура)

Не последва нищо повече. Единственият звук, който беше издаден бе от катаната която счупи веригите, които оковаваха бившата му съотборничка.

Веригите се разхлабиха. Сега тя свободно можеше да диша въпреки, че бе тежко ранена.

В следващия миг Тсунаде отиде при нея и започна да лекува раните й.

- Какво си мислите, че правите? – Попита през зъби бащата на Сакура.

 - Мери си приказките Харуно! – Заплашителният поглед на Годайме бе достатъчен за да изрази гнева й.

- Това засяга само клана. Ако се намесвате в нашите закони, може да се стигне до война. – Една жена от „публиката” се обади. В гласът й се усещаше ненавист към тези които бяха дошли неканени.

Хокагето просто я погледна и мълчаливо продължи да лекува „дъщеря си”.

- Хаха. – Смееше се мъжът, който държеше вече отрязаните вериги. – Щом така искаш- добре. Вземете си този мелез. Не искам да я виждам никога повече.

Тези думи бяха  така тежки и болезнени да се чуят от всички, а най-вече от раненото момиче.

Точно преди да се замъгли погледа на Сакура тя чу последните думи на бащта си.

- Надявам се поне другата ми дъщеря да не е същото чудовище като теб!

Край на спомена

- Хошири?

- Спомни ли си? – Питаше я той.

Тя отново се намираше в едно от измеренията, които той й предоставяше. Това бе единственото място където можеха да разговарят на спокойствие.

- Да. – Отговори му тя.

- Отново тази твоя омраза и презрение.

- А, ти какво очакваше? Ти сам почувства болката, която минаваше през мен. – Мрачните й очи и начинът по, който говореше... всичко това бе неочаквано от страна на Сакура.

- След като вече знаеш как се отнасят с такива като теб, какво смяташ да правиш? – Хошири й зададе директен въпрос.

- Ще ги нараня така както ТЕ нараниха мен! – Отговори му тя през зъби.

- Какво? Ти.. да не полудя? – Замълча за момент. Очакваше, че тя ще се вразуми и ще напусне Коноха за да не я убият, но ... явно грешеше. Тя го гледаше с ненавист. Очите й така мрачни, празни, без един светъл лъч надежда... решени на всичко, за да постигнат целта си.

- Ако се наложи ще дам живота си, но няма да се откажа! – Погледът и се сведе на долу. Не позволи на болката, която напираше в нея, да погъделичка очите й, и да заплаче. – Те не са мой родители! Мразя ги!

- Така да бъде Сакура. Помни... това ТИ го пожела. – Хошири бе нейн приятел и подчинен за това склони.

- Време е да се върнеш в реалния свят. – Розовокосото момиче едва го погледна и преди да усети пред очите й се фокусира тавана в, който се бе взирала преди да си спомни всичко.

- Моля да излезете от стаята. – Чу се познат глас.

Несигурните стъпки на хората, които се отправяха към вратата кънтяха в главата на Сакура.

- Сакура, добре ли си? – Попита я Тсунаде.

Лежащото момиче отмести погледа си от тавана и я погледна. Очите й изразяваха безразличие. Празни и тъжни.

Хокагето реши да не се застоява в стаята, а да я остави да си почине. Затова просто излезе.

Невероятно колко тъмно бе навън. Сакура погледна през прозореца, и се завгледа в звездите, блещукащи в тъмното небе. Точно така, в същия този ден и се случи най-ужастното нещо, което можеше да се случи на, когото и да било.

Стисна белия чаршаф с двене си  ръцете докато не се заформиха юмруци. Ченето й се стегна. Присви вече самотните си очи и рязко махна завивката. Стана от леглото. Махна болничната нощница, с която беше, и веднага облече старите си окървавени дрехи. След това отиде до затворения прозорец, и завъртя дръжката му. Когато го отвори, свежият въздух нахлу в стаята, като премина първо през нея.

Без много да се услушва, тя скочи през прозореца, и се отправи към сградата на Хокагето.

Нещо бе различно в нея и тя го осъзнаваше.

Вече бе в самата сграда. Тичаше из нея сякаш бе дете, което си играеше на гоненка с приятели... жалко в действителност не бе така. Задъхана тя вече стоеше пред една дървена врата, която имаше катинар и табела „ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО”. Само с един замах изтръгна катинара и вратата се открехна. С дясната си ръка я избута и влезе вътре.

Спомен

- Какво има зад тази врата Тсунаде-сама? – Питаше Сакура. Тя бе още малка и неопитна, тъкмо бе говорила с нея дали ще има нещо против да я тренира.

- Това място е забранено за теб, Сакура. – Отговори й господарката. – Вътре се намира едно оръжие, което използвах преди години, когато имаше война. – Въздишка. – Надявам се, че никога няма да се стигне отново да бъде използвано.

Край на спомена

От тогава не се бе повдигал отново този въпрос. Сакура нямаше търпение да разбере що за оръжие бе. Естествено щеше да й свърши страхотна работа... особенно тази вечер.

Огледа стаята и остана леко разочарована. Бе празна. Единствено левия й ъгъл бе различен от останалите. Там имаше сандък, който бе завързан от всякъде с вериги. Момичето се приближи и го огледа от свяка една страна. Без да мисли разкъса заплетените синджири. Отвори капака. Там... на дъното лежеше прашна, неизползвана от години катана. Дръжката й бе с формата на змия. Устата й бе отворена откъм страната на започващото острие.

Сакура протегна ръката си и веднага щом пръстите й докоснаха дръжката се почвства сякаш не е в кожата си. Сякаш не контролираше тялото си. Сякаш... имаше нужда от тази катана. Жадуваше за нея...

Щом двете й ръце вече държаха това оръжие... нищо друго не бе от значение. Обърна се и излезе от стаята.

Сега стоеше пред каменните ограждения на клана си. Здраво стиснала в дясната си ръка катаната и с непоколебим поглед. Вятъра подухваше леко и караше късата й коса да се полюшва напред, назад.

Знаеше, че трябва да го направи сега или никога.

Направи точно две сигурни стъпки и някой проговори зад нея като я накара да спре на място.

- Сега аз ли трябва да те спирам?

Погледа й сякаш по навик се обърна към познатия глас.

- Саске-кун? – Каза тя, невярваща на очите си.

- Какво? Ролите ли си разменихме този път? – Попита я той. Бе рязък и груп както винаги.

- Какво правиш тук? Махай се. – Отблъсна го тя и махна погледа си като отново го насочи към каменните ограждения.

Не последва отговор от негова страна, а и тя неочакваше.

Направи още една крачка, но пътят й бе препречен.

- Казах ти да се махаш. – Процеди през зъби тя.

- На Итачи ли искаш да приличаш? – Очите му я гледаха обвинително.

За жалост тя неочакваше това от него. Не знаеше защо той я спираше. Нима не бе видял какво й бяха причинили... Само той ли имаш право на отмъщение...

- Казвам ти да не го правиш. Прости им.

- А ти би ли простил на брат си?

Той се замисли за мег върху въпроса й, но отговорът бе очевиден.

- Не.

- Тогава, защо аз трябва да го правя? – Знаеше, че той не би простил, но неразбираше защо тя трабваше.

Не искаше да слуша повече затова реши да го заобиколи и да прадължи пътя си.

Неговата реакция не бе очаквана.

Хвана я за дясната ръка в, която държеше катаната си и я дръпна към себе си. Лицата им бяха на сантиментри. Очите и на двамата се впиваха в другия.

- Караш ме да го правя за втори път. Самоче тук ще си в съзнание. – Сакура сякаш не го разбираше. Нямаше си и на идея за какво говори. Гледаше го с презрение както никога, но... ето за какво говореше той.

Само след миг се наведе към нея и докасна устните си с нейните.

Тя остана на място. Нито се дръпна, нито му отговори. Само стоеше и го гледаше с ококорени очи. Несъзнателно катаната й се отскубна от ръката и тупна на земята.