Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
12.03.2010 12:54 - ~~ Глава 17 Битка с фатален край ~~
Автор: jointmania4ka Категория: Поезия   
Прочетен: 1122 Коментари: 0 Гласове:
0



Глава 17 
Битка с фатален край

Сакура наближаваше все повече и повече. Беше едновременно уплашена и щастлива. Толкова много емоций се преплитаха в нея, че тя не можеше да избере конкретна.
Хошири се извисяваше в небесата като контрастираше идеално, на тъмното и мрачно небе. Движеше тялото си на всевъзможни страни, точно като змия, която иска бързо да достигне плячката си. Погледнеше ли някой от земята, щеше да види нещо наистина възхитително. Дракон, който можеше да събуди едновременно ужас и почит у един човек.
Небето крещеше... крещеше от болка...
Тези негови крясъци се бяха превърнали в ужасяващи гръмотевици, които заглушаваха всичко.
И всичко това, заради двама мразещи се братя...
Тяхната битка продължаваше с пълна сила. Сякаш не бяха изгуби и капчица чакра.
Толкова много кръв имаше по вече разрушената земя, че беше чудно как все още стояха на крака. Но това все пак бяха Учиха... те не биха позволили да коленичат, пред който и да е,  освен, ако смъртта не наближаваше. Това бяха те, коравосърдечни, студени и никога интересуващи се от някого. Бленуващи единствено за сила. Но... се намери един, който поне малко успя да оцелее сред мрака на своя клан. Един, който оцеля, но и който иска да възстанови този злокобен клан. Този един премина през толкова много болка, през която никой не бива да минава. И въпреки всичко... въпреки, че избяга от приятелите си за да търси сила, въпреки, че не отвърна на любимата си с любовта, която тя заслужаваше и макар, че видя семейството си мъртво, той пак оцеля... Знаеше, че ако можеше да върне времето назад, щеше някак да предотврати станалото, но... не можеше и той го знаеше отлично. Знаеше, че за да поправи и заличи миналото ще трябва да се справи с настоящето и бъдещето.
Болеше го само за едно... и то беше, че трябваше да убие брат си. Човекът, накарал го да мине през този ад.
- Саске!!! – провикна се Сакура. Тя все още бе на гърба на Хошири, но виждаше отлично какво става и беше готова да скочи и да му помоне.
Двамата братя вперили погледи един в друг, чуха гласа и рязко погледнаха нагоре. Изпиваха с очи Хошири. Гледката, която се беше появила пред тях бе като извадена от картина. Толкова величествено изглеждаше всичко, че човек би си помислил, че сънува.
- Сакура?! – едва проговори Саске. „Това нещо е било в нея през всичкото това време? Не мога да повярвам!” Саске беше щастлив, че вижда любимата си. Беше готов да й каже, че я обича, но трябваше първо да приключи с битката, която беше ключът към неговият нов живот.
- Стой далеч! – провикна се Саске към Сакура. Той не искаше тя да пострада.
Естествено Итачи забеляза, че малкият му брат има някаква връзка с това малко момиче, което все още не беше стъпило на земята. До колкото си спомняше, това малко момиче се казваше Сакура. Една малка, едва забележима усмивка се заформи на лицето му. Той имаше план. Знаеше точно как да приклещи Саске и как да го убие.
След секунда той вече беше активирал магенгьото си и се бе втренчил в Сакура. Тя усети погледът му върху себе си, но изобщо не помсили, че той вече бе активирал макенгьото си, за това с детско доверие се обърна към него. В следващият момент бе хваната в неговата илюзия. Виждаше миналото си... това от което искаше да избяга. Виждаше себе си и Саске, как той напуска селото и последното изречение, което беше чула от него, за последен път „Благодаря ти.”, закънтя в главата й като камбана, която не искаше да спре. Чуваше се как моли Наруто да го върне обратно и как той се натъжаваше, когато не успееше. Виждаше как баща й рони горчиви сълзи докато бавно и мъчително се опитваше да я убие. Виждаше толкова много тъжни и мрачи очи... болеше я.
Саске виждаше, че тя гледа брат му... знаеше какво той й причинява в момента, но не знаеше какво точно да направи. След секунда тя вече политаше надолу към земята.
- Сакура! – провикнаха се едновременно Саске и Хошири. Хошири не можеше нищо да направи, защото целият му гръб бе покрит с остри като бръснач зъби, и ако се опиташе да й помогне щеше да я нарани... Сега той беше безпомощен. Единственият, който можеше да й помогне беше Саске.
Той се отправи към нея с невероятна бързина. Бързаше да я спаси от това лошо падане.
В мига щом ръцете на Саске докоснаха нежното тяло на Сакура, той усети ужсна болка в гърба. Итачи бе зад него и го беше ранил с един от кунайте, които имаше. Беше му направил дълбока рана, от която шуртеше много кръв.
Саске усети как краката му поддават, как ръцете му не могат да издържат тялото на Сакура. Беше безпомощен като малко дете.
Итачи извади с болезнено движение куная и го заби на друго място. След като отново го извади изрита с всичка сила брат си.
Саске изхвърча на няколко метра от него и изпусна Сакура от ръцете си. Тя се претърколи няколко пъти и гърбът й се удари в едно дърво, което при удара се пречупи на две. Голяма част от дървото се наклони към Сакура и започна да пада към нея.
Саске виждаше като на забавен кадър, как дървото се свлича към нея, а той... не можеше да направи нищо. Не можеше да стане заради болката, която му бе нанесена.
Дървото падна върху Сакура, а от нейните устни започна да блика кръв. Тъмна и червена. Сакура беше в безсъзнание. Беше ранена тъжко, дори да успееше да се върне в съзнание, болката щеше да е толкова голяма, че тя щеше отново да заспи.
Итачи започна да крачи към Сакура. Щеше да убие първо нея, а след това Саске.
- СПРИ! – извика Саске. Знаеше какво се кани да прави Итачи. – Искаш мен, нали? Тогава убий мен, а нея я остави!
- Глупави ми малки братко. Все още  не разбираш, нали? Докато си още жив, докато все още можеш да говориш, значи имаш достатъчно сила за да гледаш как убивам всеки, който обичаш на този свят. – каза с усмивка брат му. След това, отново закрачи към Сакура. Правеше бавни и равномерни стъпки, и когато вече беше пред нея, я хвана за гърлото с рязко и болезнено движение като я издърпа нагоре. Краката й висяха във въздуха, а гърлото беше притиснато от ръката на Итачи. Сакура едва дишаше. Точно когато се канеше да забие кунай право в сърцето й, една ръка го спря.
Очите на Итачи се вцепениха. Когато отправи поглед към човека накарал го да спре, остана доста учуден.
- Наруто? – каза през зъби той.
В следващия миг Наруто изрита Итачи в корема като го принуди да пусне Сакура. Сакура се изхлузи от захвата му и започна да пада, но Наруто я хвана на време. Прегърна я така, както една майка държи своето дете. Сакура едва отвори очи. Виждаше размазано, но успя да го познае. Знаеше, че това е Наруто и това я облекчи, докато не се сети за Саске.
- Къде е той, Наруто? – запита го тя, като шепнеше.
- Той е добре. – излъга я той. Всъщност Саске беше много зле. Все още лежеше на земята вперил поглед в двамата си приятели.
Итачи лежеше, като тялото му се беше отпуснало върху земята.
Незнайно защо, но когато очите на Саске и Сакура се преплетоха, те добиха сила, за която не са подозирали, че имат. Добиха кураж. И двамата започнаха мъчително да се изправят. Когато вече бяха на крака, все още гледащи се и двамата едва доловимо казаха в един глас:
- Сакура!
- Саске!
Обичаха се, но Саске искаше да докаже любовта си към Сакура. А този момент наближаваше. Секундите минаваха така бързо и неусетно, че тримата шинобита не забелязаха, кога Итачи се е съвзел от ритника, с който го дари Наруто.
Итачи бавно и умерено се изправи на крака и веднагически направи няколко знака с ръце.
Движенията му бяха толкова бързи, че дори на един шаринган би му било трудно да разчете знаците.
- Киозначну джутсу! (Впрочем „Киозначну” е измислена дума на моето въображение, така че не си мъчете мозъците да се чудите какво значи... („Обграждащо джутсу”) ) – каза Итачи и моментално в земята и въздуха около него, се изписа печат, който не след дълго се счупи и заобиколи трите шинобита, които бяха вперили учудени погледи в Итачи. В момента мишените бяха точно те.
- Ако не мога да ви убия един по един, тогава ще го направя наведнъж. – злобата на Итачи нямаше граници. С всяка една изминала минута яростта в него се увеличаваше все повече. – Ти Саске, си станал по-силен, но мен никога няма да ме убиеш и никога няма да можеш да отмъстиш за семейството, което загуби. – Итачи продължаваше да говори, сякаш искаше да им каже  какво точно ще се случи с тях след броени секунди. – Ти Харуно Сакура... – за момент замълча, но една подла усмивка се появи на лицето му. - ... скоро ще се сбогуваш със своя дракон. Знам много добре какво точно се е случило с теб. Не знам що за дракон се е вселил в тялото ти, но скоро него няма да го има, така че те съветвам да си кажеш последно сбогом с него.
Сакура го гледаше втренчено, с невярващи очи. Сърцето й блъскаше ли блъскаше в гърдите от притеснение. Нямаше си и на идея от къде той знае за него. Все пак този дракон, който той беше видял нямаше как да го свърже с това, че се е заселил в тялото й, всичко друго - да, но не и това.
- Теб Узумаки Наруто, ще те освободя от деветоопашатата лицита Кюби и така вече ще си свободен... – Наруто не можеше да повярва на ушите си. Не знаеше защо той би го направил за него, но скоро щеше да разбере. - ... но в замяна ще взема живота ти. – след тези думи, Итачи започна да се смее като от устата му излизаше слюнка, която се стичаше надолу по устните му и продължаваше към връта му. Беше обезумял от ярост.
Около четирите шинобита се образува нещо като балон, от който никой не можеше да излезе или да влезе.
Само след секунда, Сакура чу нещо, което я ужаси. Беше Хошири.
- НЕ! ПО ДЯВОЛИТЕ!! – викаше той. Сакура се опита няколко пъти да се свърже с него, но опитите й бяха неуспешни. – Сакура, ако ме чуваш слушай. Той всеки момент ще ме унищожи и аз нищо не мога да направя... Не съм достотъчно силен за да ти помогна... силата му е твърде голяма... за това ти казвам сбогом... – гласът му отмаляваше. Притихваше все повече и повече. - ... аз никога вече няма да се върна на този свят, надявам се поне ти да не ме последваш. За мен беше чест да служа на господар, достоен да ме управлява... – След последното си изречение, което произнесе, той изчезна в дълбините на мрака.
Сакура чуваше какво й казва той, но тя не можеше да му отговори. Тя вече не усещаше присъствието му. Нямаше я неговата чакра, дори усети как белегът на гърба й изчезва с лека пареща болка. Нямаше го и това вече беше факт, от който тя нямаше как да избяга.
Сълзи започваха да се показват на бял свят от очите й, като нежно галеха мръсното й лице. Тъжеше за него, тихо и мъчително. Проклинаше Итачи за това, което й беше причинил.
Наруто и Саске виждаха как тя плаче, но не знаеха защо. Точно в този момент Наруто падна на земята и загуби съзнание. Сакура падна на колене до него и започна да милва лицето му.
- Спри, Итачи! – викаше Саске. Болеше го да вижда приятелите си как се мъчат. Вече се беше навидял на болка.
- Не, скъпи ми братко. Това е едва началото. Твоята любима вече загуби дракона си, а сега е ред на твоя приятел.
Наруто се намираше пред портите на деветоопашатата. Виждаше с очите си как тя се гърчи от болка. Печата, който беше залепен на самите порти започваше бавно, но сигурно да изчезва.
След по-малко от минута нямаше и следа от Кюби. Тя беше унищожена. Зад портите нямаше нищо друго освен празно пространство обвито в тъмнина.
Наруто започваше да се събужда. Отваряше очите си бавно, защото го беше страх. Когато ги отвори видя лицето на Сакура подпухнало от сълзи и разярения Саске, който беше вперил поглед в своя по-голям брат.
Наруто се изправи на крака и бързо призова сенчестите си клонинги, но вече беше твърде късно.
В този миг балона, който ги обкръжаваше започна да се свива сякаш всеки момент щеше да избухне. Вътрешността му се нагорещяваше и това накара клонингите да изчезнат.
Смеха на Итачи кънтеше в ушите на трите шинобита, които го бяха зяпнали... и не можеха да му се противопоставят. И тримата го знаеха, но не искаха да си го признаят.
- Сега... ЩЕ УМРЕТЕ! – извика Итачи с пълна сила. Тогава този топлинен балон продължи да се свива... сякаш той командваше природата. Земята започна да се руши под краката на четирите шинобита и да се извисява над главие им. Всички клони и дървета се пречупваха и ставаха на прах... Тогава в този миг, всичко избухна. Точно като атомна бомба.
Итачи умря. Не беше достатъчно силен да контролира това. Вярно е, че направи доста ужасяващи дела, но въпреки това, те бяха велики. Велики дела... направени от престъпник...
Дъжд... капки дъжд се блъскаха в разрушената земя...
Те падаха с неописуема скорост...
Наруто, Саске и Сакура лежаха на тази кална земя...
Едва се спасиха... но за кратко. Сакура беше направила едно джутсу, с което ги спаси... но това не беше достатъчно. Те щяха много скоро да си идат от този свят... Едва поемащи си въздух започнаха да си говорят прощални думи...
- Сакура, Наруто... – започна пръв Саске. - ... съжалявам. Съжалявам, че ви причиних толкова много болка. Съжалявам. Защо точно, когато мога да се върна в родния си дом и да започна от начало, се случи всичко това... Сакура, обичам те! Обичам те повече от всичко на земята, имам нужда от теб повече от цветята за вода, повече от колоко аз се нуждая от въздух... – замълча за миг. И после отново проговори. – Наруто, ти приятелю си безценен! Аз винаги съм те признавал, но не ти казах... съжалявам. Ти най-добре знаеш как съм се чувствал през всичките тези години. И двамата ви обичам... вие сте моето безценно семейство. – замълча. Кръвта бликаше от устата му, и му пречеше да говори. Едва си поемаше въздух. Болеше го на всякъде. Отиваше си...
- Ти Саске, нямаш вина. – каза Сакура. - Аз също те обичам. Обичам и Наруто. И двамата сте ми скъпи на сърцето...
- Не говори. – прекъсна я Наруто. Сълзи се стичаха по лицето му. Болеше го да слуша всичко това, но знаеше, че те са прави. – Всички ние сме едно... – тогава и тримата в един глас казаха думичката, с която те си казаха последно сбогом.
- ... СЕМЕЙСТВО!
Три трупа. Ето какво бяха те в момента. Те вече не бяха сред живите. Дъждът беше силен, сякаш за да отмие греховете им. За да почисти мръсните им и окървавени тела... за да не си личи, че са водели битка между живот и смърт, която и тримата бяха загубили. Да... те бяха мъртви. Трима приятели, които бяха хванати в клопката на тъмнината и омразата на живота... трима приятели борещи се за любов и вечно приятелство... трима приятели борещи се за живот изпълнен с щастие. Нещо, което бяха загубили завинаги. Никой от тях не успя да сбъдне мечтата си... Никой...
Сега те лежат на мръсната и разрушена земя... с затворени завинаги очи, сякаш се молеха някой да дойде и да ги спаси... Отпуснати и не чувстващи вече болката... отидоха на онзи свят с надеждата там да са заедно... там животът им да бъде ценен.
Каква смърт... подходяща за истински шинобита. Техните имена щяха да бъдат записани на паметици. Тяхното минало щеше да се запомни, и новото и старато поколение щяха да говорят за тях с почит. Дори това, че са мъртви сега нямаше значение, защото в сърцата на мнозина, те все още щяха да бъдат живи.
На мястото дойдоха всички онези, които бяха останали да се борят с зъби и нокти срещу Кисаме и останалите членове на Акацки, които се бяха появили изневиделица за да смажат врага.
Когато видяха телата на приятелите си, да лежат отпуснати и студени на земята, сълзи рукнаха от очите им. Толкова много сълзи се смесваха с дъжда, че беше трудно да се каже кой ридае за тях и кой не.

В кабинета на Хокагето

В кабитена на Хокагето бяха всички приятели на починалите. Ямато, Какаши, Джирая, Ино, Шикамару, Чоуджи, Шино, Киба и кучето му Акамару, Хината, Шизуне, Сейгетсу, Джуго, Карин, Аллон и Зеро. Всички те бяха тъжни. Страдаха за своите приятели. На някои даже все още се стичаха сълзи по лицата им.
- Така, имам да кажа нещо. – заговори Тсунаде. – Итачи е погребан при семейството си, както и Саске. – тя стана от бюрото си и се доближи до отвореният прозорец. Сълзите напираха в очите й но тя все още не им позволяваше да излязат. – Открих нещо, което е свързано със Сакура. Тя е била бременна и категорично мога да заявя, че детето е било на Саске. Била е във втория месец. – замълча за момент и даде път на своите сълзи. Те рукнаха по бледото й лице и тя отново проговори. – Веднъж Сакура ми каза, че когато е била на мисия е видяла падаща звезда и веднага си е пожелала, че ако ще умира то ще умре само, когато Саске е до нея... – тогава тя се подпря на парапета, защото започна да губи равновесие. – Това ли беше техният живот. Тъй кратък... три живота, които създадоха толкова много връзки... Бореха се със зъби и нокти, за да спечелят една битка с фатален край... в която изгубиха...

 

 

Край
 



Тагове:   битка,   край,


Гласувай:
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jointmania4ka
Категория: Поезия
Прочетен: 36927
Постинги: 17
Коментари: 4
Гласове: 20
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031